Новите положения в заповедното производство след последните изменения в ГПК

Измененията в Гражданския процесуален кодекс от 27.10.2017 г., в сила от 1.01.2018 г. въведоха нови положения в процедурата по издаване на заповед за изпълнение. Отстраниха се редица несъвършенства в досегашната уредба на това производство. Новите промени благоприятстват както заявителя, така и длъжника и им предоставят нови възможности за извършване на процесуални действия. В настоящото изложение ще разгледаме и анализираме най-съществените изменения.

1. Срок за отстраняване на нередовности.

Съгласно новата уредба, в случай че съдът констатира пропуски в задължителното съдържание на заявлението, той предоставя на заявителя тридневен срок за отстраняването им.[1] По този начин се постига значителна процесуална икономия. Вече не съществува риск съдът да отхвърли заявлението за издаване на заповед поради допуснати нередовности в съдържанието му. С тази нова уредба законодателят прекрати константната практика на съдилищата да отхвърлят заявления, позовавайки се на т. 1 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Считано от влизането на измененията в сила, тълкувателното решение изгуби актуалност в споменатата си част.

Тук отбелязваме, че след влизане в сила на новата уредба в заявлението задължително трябва да се посочат банкова сметка или друг начин на плащане.[2] Пропускът да се посочат такива ще съставлява нередовност, която следва да бъде отстранена от заявителя в тридневен срок.

2. Становище на заявителя в случай на доброволно плащане.

При действието на старата уредба хипотезата, в която длъжникът доброволно погасява вземането в двуседмичния срок след връчване на заповедта не беше подробно регламентирана. Ако изпълнеше задължението си, длъжникът представяше пред съда доказателства за доброволното изпълнение. Съдът директно се произнасяше по тях, без да взима предвид позицията на заявителя. С новия чл. 414а от ГПК тази практика се преустанови. Съгласно новата уредба, заявителят има право да изрази становище, след като се запознае с предоставените от длъжника доказателства за плащане. В случай че заявителят не подаде становище в срок, съдът следва да обезсили заповедта за изпълнение, включително в частта й за разноските.

[3]

В тази връзка много недоумения поражда ал. 5 на чл. 414а от ГПК, съгласно която „Пропускът на заявителя да подаде становище и обезсилването на заповедта не е пречка заявителят да предяви иск за цялото вземане по реда на чл. 422.“. Очевидно законодателят цели да гарантира заявителя, но ако тълкуваме разпоредбата систематично заедно с чл. 422, става явно, че тя не може да постигне целта си. В чл. 422 от ГПК е предвиден иск „за съществуване на вземането“, т.е. установителен иск. При положение че заповедта за изпълнение е вече обезсилена и действието й не може да се възобнови, закономерно възниква въпросът каква е ползата за заявителя от предявяване на такъв иск? Решенията по установителните искове нямат изпълнителна сила, а разполагат единствено със сила на присъдено нещо. Дори съдът да признае „цялото вземане“[4] в пълен размер, заявителят няма да може да получи изпълнителен лист и да търси удовлетворение по принудителен ред. Още усложнения ще възникнат в случаите на частично доброволно изпълнение от длъжника, когато заповедта бъде обезсилена само отчасти. В тази хипотеза за частта от вземането, за която заповедта е все още в сила, заявителят ще предяви иск по общия ред.[5] По отношение на частта от вземането, за която заповедта е обезсилена, заявителят ще трябва да подаде ново заявление, тъй като искът по ал. 5 на чл. 414а от ГПК е „за цялото вземане“ и не може да се съвмести с този по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Видно е, че в тази си формулировка ал. 5 на чл. 414а от ГПК няма практическо приложение. За да постигне търсения от законодателя резултат, разпоредбата следва да бъде изменена в бъдеще.

3. Преминаване към исково производство.

Новите изменения засягат и предявяването на искове във връзка със заповедни производства, като значително благоприятстват правното положение на длъжника и на заявителя.

Чл. 415, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от ГПК предпазва интересите на длъжника в случаите, когато не е могъл да узнае, че срещу него е образувано заповедно производство. Съгласно новата разпоредба, ако на адреса на длъжника е оставено уведомление и изтече срокът за получаване на заповедта, съдът е длъжен да предостави на заявителя едномесечен срок за предявяване на иск. При заповед за незабавно изпълнение съдът ще постанови и спиране на изпълнителните действия.[6] Така заявителят е длъжен да премине през фазата на исково производство, за да пристъпи към действия по принудително изпълнение, респективно за да продължи започналите такива. По този начин за длъжника се осигуряват допълнителни срокове и възможности да защити правата си.

В полза на заявителя и с оглед процесуална икономия е предвиден чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно тази разпоредба, съдът предоставя едномесечен срок за предявяване на иск дори когато откаже да издаде заповед за изпълнение. От държавната такса за исковото дело ще се приспадне таксата за неуспешно приключилото заповедно производство[7] - възможност, която не съществуваше по старата уредба. Предявяването на този иск е една допълнителна възможност за заявителя, наред с тази да обжалва разпореждането за отказ.[8] Искът в този случай е осъдителен[9] и въз основа на решението по него ще може да бъде издаден изпълнителен лист.

4. Заключение.

В обобщение можем да заключим, че измененията в ГПК от 27.10.2017 г., в сила от 1.01.2018 г., допълнително усъвършенстват процедурата по издаване на заповед за изпълнение. Новите възможности за процесуални действия реално допринасят за защита на правата и интересите на страните. С тези подобрения заповедното производство ще се утвърди като основен правен способ по българското законодателство за претендиране на вземания.

Автор: Борис Кръстевич