Please enable JS

На 30.03.2018 г. влезе в сила нов Закон за мерките срещу изпирането на пари („ЗМИП“), който транспонира Директива (ЕС) 2015/849 от 20.05.2015 г. в българското законодателство. В изпълнение изискванията на директивата се въведоха редица нови положения и се доразвиха стари институти, съществували в отменения закон със същото наименование.

I. Комплексна проверка за предотвратяване изпирането на пари. Действия в рамките на проверката. Видове комплексни проверки.

ЗМИП изчерпателно урежда мерките за предотвратяване изпирането на пари. Основна такава мярка е така наречената „Комплексна проверка на клиенти“. Ако попадате в широкия кръг лица по чл. 4 от ЗМИП, сте задължени да проверявате клиентите си[1]във всеки случай на съмнения за изпиране на пари и/или наличие на средства с престъпен произход.[2]

ЗМИП определя и конкретните действия по извършване на проверката: идентифициране на клиенти, идентифициране на действителни собственици, изясняване произхода на средствата и други.

1. Идентифициране на клиенти.

Начините, по които може да идентифицирате Ваши клиенти при съмнения за изпиране на пари или наличие на средства с престъпен произход варират според вида на клиента:

-              за клиенти-физически лица – трябва да Ви представят официален документ за самоличност, от който да снемете копие.[3]

Ако у Вас възникнат съмнения още при встъпването в делови отношения с клиента, трябва допълнително да съберете данни за неговата професионална дейност, за целта, която преследва с участието си в деловите отношения, както и за характера на участието му в тези отношения. Тези данни може да получите по различни начини, включително като помолите клиента да попълни въпросник, или като се снабдите с документи от надеждни и независими източници.[4]

-              за клиенти-юридически лица – трябва да извършите справка по партидата им в търговския регистър или друг публичен регистър.[5]Ако клиентът-юридическо лице не е посочил идентификационен код (например ЕИК), той трябва да Ви представи определени документи: извлечение за актуалното си състояние от съответния регистър, заверено копие от своя учредителен договор, съответно учредителен акт или други документи.[6]

Ако проверявате клиент-юридическо лице или друго правно образувание, задължително трябва да установите неговата структура на управление, контрол и собственост.[7]

2. Идентифициране на действителни собственици.

Новият ЗМИП детайлно регламентира идентификацията на действителни собственици съгласно изискванията на Директива (ЕС) 2015/849 от 20.05.2015 г. Ако Ваш клиент е юридическо лице или друго правно образувание, Вие можете да идентифицирате действителния му собственик, като съберете следните документи:

-              справка от търговския регистър, регистъра на юридическите лица с нестопанска цел или регистър БУЛСТАТ (в зависимост от това къде е регистриран клиентът).

-              извлечение за актуално състояние от съответния регистър и заверено копие от учредителния договор, съответно учредителния акт или други документи.[8]

-              декларация от законния представител или от пълномощника, в случай че клиентът е юридическо лице.

3. Видове комплексни проверки.

Наред със стандартната комплексна проверка новият ЗМИП урежда два нейни подвида - разширена и опростена проверка. Разширената се извършва спрямо видни политически личности, клиенти от високорискови държави, при необичайно големи сделки и операции и в други случаи. Опростена комплексна проверка се извършва при операции, сделки или делови взаимоотношения с по-нисък риск от изпиране на пари или финансиране на тероризъм.

II. Оценки на риска.

В случай че попадате в кръга от лица по чл. 4 от ЗМИП, за Вас съществува задължение да изготвите собствена оценка на риска от изпиране на пари и финансиране на тероризъм. Тази оценка трябва да отчита рисковите фактори във връзка с дейността Ви, включително Вашия кръг от клиенти, държавите или географските зони, в които извършвате дейността си, предлаганите от Вас продукти и услуги и други.[9]Оценката трябва да бъде периодично актуализирана.

В правилника за прилагане на ЗМИП, който предстои да бъде приет, ще се определят сроковете за актуализация, факторите, които следва да се съобразят при изготвянето и други въпроси, свързани с оценката.[10]

III. Санкции.

За неизпълнение на задълженията по Раздел I-IIсе предвиждат санкции.[11]Глобите и имуществените санкции започват от 1000 до 10 000 лева за физически лица и от 2000 до 20 000 лв. за юридически лица и еднолични търговци.

 
Автор: Борис Кръстевич

[1]Клиент е всяко физическолице/юридическо лице/друго правно образувание, което встъпва в делови взаимоотношения или извършва случайна операция/сделка с лице по чл. 4от ЗМИП (§ 1, т. 9 от Допълнителните разпоредби на ЗМИП)

[2]чл. 14 от ЗМИП

[3]чл. 53 от ЗМИП

[4]чл. 53, ал. 3 от ЗМИП

[5]чл. 54, ал. 2 от ЗМИП

[6]чл. 54, ал. 1 от ЗМИП

[7]чл. 54, ал. 3 от ЗМИП

[8]чл. 54, ал. 1 от ЗМИП

[9]чл. 98, ал. 1 от ЗМИП

[10]чл. 98, ал. 6 от ЗМИП

[11]чл. 116 и сл. от ЗМИП

Прехвърлянето на дружествени дялове представлява обстоятелство, което подлежи на вписване в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ). Срокът за заявяване промяната на това обстоятелство е 7-дневен, считано от подписване на договора за прехвърляне на дружествени дялове, сключен с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно.

Прехвърлянето на дружествените дялове в отношенията между съдружниците и между съдружниците и дружеството с ограничена отговорност е настъпило в деня на подписване на договора за прехвърляне на дружествени дялове в предписаната от закона форма. За третите лица прехвърлянето има действие от вписването на промяната в ТРРЮЛНЦ.

Последиците от неспазване на 7-дневния срок за заявяване в ТРРЮЛНЦ на прехвърлянето на дружествените дялове са от административно-наказателен характер, а именно глоба в размер от 500 лв. до 1000 лв. Незаявяването в срок не може да бъде основание за отказ за вписване промяната на това обстоятелство в ТРРЮЛНЦ.

автор: Петър Милев

 

Измененията в Гражданския процесуален кодекс от 27.10.2017 г., в сила от 1.01.2018 г. въведоха нови положения в процедурата по издаване на заповед за изпълнение. Отстраниха се редица несъвършенства в досегашната уредба на това производство. Новите промени благоприятстват както заявителя, така и длъжника и им предоставят нови възможности за извършване на процесуални действия. В настоящото изложение ще разгледаме и анализираме най-съществените изменения.

 1. Срок за отстраняване на нередовности.

Съгласно новата уредба, в случай че съдът констатира пропуски в задължителното съдържание на заявлението, той предоставя на заявителя тридневен срок за отстраняването им.[1] По този начин се постига значителна процесуална икономия. Вече не съществува риск съдът да отхвърли заявлението за издаване на заповед поради допуснати нередовности в съдържанието му. С тази нова уредба законодателят прекрати константната практика на съдилищата да отхвърлят заявления, позовавайки се на т. 1 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Считано от влизането на измененията в сила, тълкувателното решение изгуби актуалност в споменатата си част.

Тук отбелязваме, че след влизане в сила на новата уредба в заявлението задължително трябва да се посочат банкова сметка или друг начин на плащане.[2] Пропускът да се посочат такива ще съставлява нередовност, която следва да бъде отстранена от заявителя в тридневен срок.

2. Становище на заявителя в случай на доброволно плащане.

При действието на старата уредба хипотезата, в която длъжникът доброволно погасява вземането в двуседмичния срок след връчване на заповедта не беше подробно регламентирана. Ако изпълнеше задължението си, длъжникът представяше пред съда доказателства за доброволното изпълнение. Съдът директно се произнасяше по тях, без да взима предвид позицията на заявителя. С новия чл. 414а от ГПК тази практика се преустанови. Съгласно новата уредба, заявителят има право да изрази становище, след като се запознае с предоставените от длъжника доказателства за плащане. В случай че заявителят не подаде становище в срок, съдът следва да обезсили заповедта за изпълнение, включително в частта й за разноските.

[3]

В тази връзка много недоумения поражда ал. 5 на чл. 414а от ГПК, съгласно която „Пропускът на заявителя да подаде становище и обезсилването на заповедта не е пречка заявителят да предяви иск за цялото вземане по реда на чл. 422.“. Очевидно законодателят цели да гарантира заявителя, но ако тълкуваме разпоредбата систематично заедно с чл. 422, става явно, че тя не може да постигне целта си. В чл. 422 от ГПК е предвиден иск „за съществуване на вземането“, т.е. установителен иск. При положение че заповедта за изпълнение е вече обезсилена и действието й не може да се възобнови, закономерно възниква въпросът каква е ползата за заявителя от предявяване на такъв иск? Решенията по установителните искове нямат изпълнителна сила, а разполагат единствено със сила на присъдено нещо. Дори съдът да признае „цялото вземане“[4] в пълен размер, заявителят няма да може да получи изпълнителен лист и да търси удовлетворение по принудителен ред. Още усложнения ще възникнат в случаите на частично доброволно изпълнение от длъжника, когато заповедта бъде обезсилена само отчасти. В тази хипотеза за частта от вземането, за която заповедта е все още в сила, заявителят ще предяви иск по общия ред.[5] По отношение на частта от вземането, за която заповедта е обезсилена, заявителят ще трябва да подаде ново заявление, тъй като искът по ал. 5 на чл. 414а от ГПК е „за цялото вземане“ и не може да се съвмести с този по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Видно е, че в тази си формулировка ал. 5 на чл. 414а от ГПК няма практическо приложение. За да постигне търсения от законодателя резултат, разпоредбата следва да бъде изменена в бъдеще.

 3. Преминаване към исково производство.

Новите изменения засягат и предявяването на искове във връзка със заповедни производства, като значително благоприятстват правното положение на длъжника и на заявителя.

Чл. 415, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от ГПК предпазва интересите на длъжника в случаите, когато не е могъл да узнае, че срещу него е образувано заповедно производство. Съгласно новата разпоредба, ако на адреса на длъжника е оставено уведомление и изтече срокът за получаване на заповедта, съдът е длъжен да предостави на заявителя едномесечен срок за предявяване на иск. При заповед за незабавно изпълнение съдът ще постанови и спиране на изпълнителните действия.[6] Така заявителят е длъжен да премине през фазата на исково производство, за да пристъпи към действия по принудително изпълнение, респективно за да продължи започналите такива. По този начин за длъжника се осигуряват допълнителни срокове и възможности да защити правата си.

В полза на заявителя и с оглед процесуална икономия е предвиден чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно тази разпоредба, съдът предоставя едномесечен срок за предявяване на иск дори когато откаже да издаде заповед за изпълнение. От държавната такса за исковото дело ще се приспадне таксата за неуспешно приключилото заповедно производство[7] - възможност, която не съществуваше по старата уредба. Предявяването на този иск е една допълнителна възможност за заявителя, наред с тази да обжалва разпореждането за отказ.[8] Искът в този случай е осъдителен[9] и въз основа на решението по него ще може да бъде издаден изпълнителен лист.

 4. Заключение.

В обобщение можем да заключим, че измененията в ГПК от 27.10.2017 г., в сила от 1.01.2018 г., допълнително усъвършенстват процедурата по издаване на заповед за изпълнение. Новите възможности за процесуални действия реално допринасят за защита на правата и интересите на страните. С тези подобрения заповедното производство ще се утвърди като основен правен способ по българското законодателство за претендиране на вземания.

Автор: Борис Кръстевич

 


[1] Вж. чл. 411, ал. 2, т. 1 от ГПК.

[2] Вж. чл. 410, ал. 2, изр. 2 от ГПК.

[3] Вж. чл. 414а, ал. 4 от ГПК.

[4] Вж. чл. 414а, ал. 5 от ГПК.

[5] Вж. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК.

[6] Вж. чл. 415, ал. 2 от ГПК.

[7] Вж. чл. 415, ал. 4 от ГПК.

[8] Вж. чл. 413, ал. 2 и чл. 418, ал. 4 от ГПК.

[9] Вж. чл. 415, ал. 3 от ГПК.

С измененията на Закона за счетоводството от ДВ, бр. 92 от 2017 г., бе въведено облекчение за определена категория предприятия, които не са осъществявали дейност пред предходната отчетна година. Такива предприятия са например всички видове търговци (ЕТ, ООД, АД, ЕООД, ЕАД, кооперации и други); клонове на чуждестранни търговци; местни юридически лица, които не са търговци (например юридически лица с нестопанска цел – сдружения и фондации, и други); консорциуми (като търговски и граждански дружества); търговските представителства; чуждестранни юридически лица (при определени условия); и други („Предприятията“).

Изискването Предприятията да не са осъществявали дейност пред предходната година се състои в следните кумулативни предпоставки:

-       да не извършвали търговски сделки,

-       да не са възникнали условия за признаване на приходи (по смисъла на Закона за счетоводството),

-       да не са осъществявали дейност, свързана с инвестиции, производство и/или продажба,

-       да не са осъществявали покупка на стоки и услуги с цел получаване на доходи и печалби.

При наличието на горепосочените предпоставки, за Предприятията възниква привилегията да не публикуват т.н. „нулеви“ годишни финансови отчети в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел („ТРРЮЛНЦ“) за годината, в която не са осъществявали дейност.

Привилегията се прилага за изминалата 2017 г. и следващите години, като за целта се обявява в ТРРЮЛНЦ декларация по образец в срок до 31 март на годината, следваща отчетната година. За публикуването в ТРРЮЛНЦ на декларацията не се дължи държавна такса.

Следва да бъде обърнато внимание, че публикуването на декларацията за липса на дейност не може да бъде извършено от съставители на финансови отчети (счетоводители), а само лично от Предприятието или от надлежно упълномощен адвокат.

Автор: Петър Милев

 

Допълнението на Закона за железопътния транспорт въвежда правна уредба на електронната товарителница при вътрешни превози на товари в България. Когато за превозен документ се използва електронна товарителница, договорът за вътрешен превоз на товари се счита за сключен от момента, в който превозвачът, след като приеме товара за превоз, удостовери чрез електронен подпис върху товарителницата приемането на товара. В тази връзка договорът за вътрешен превоз на товари е изпълнен в момента, в който получателят или упълномощено от него лице, след като получи товара, удостовери чрез подпис върху товарителницата получаването.

Електронната товарителница може да е разпечатан на хартиен носител. За да има доказателствена сила, разпечатката на електронната товарителница трябва да съдържа дата и час на разпечатване от използваната автоматизирана система, печат, подпис и заверка „вярно с оригинала“ на превозвача.

Въведена е дефиниция на „билет“, което определение включва и издаването на електронен билет като превозен документ.

Указ за обнародване на допълненията и измененията в Закона за железопътния транспорт: http://dv.parliament.bg/DVWeb/showMaterialDV.jsp?idMat=101484